По Пътеките

По пътеките с Любо Ботушаров част 3

February 23, 2016
фотограф Димитър Щуров

фотограф Димитър Щуров

От толкова години на велосипеда , какво все още не си научил да правиш с него и ти е трудно?

Няколко неща са. Първо се сещам за баланс на задна гума – знам теорията, но така и не седнах да го овладея. Имам някакъв вроден страх от падане назад и това също ми пречи да го науча добре.

Другото нещо са скоковете. С малки такива се справям, но средните и големите ме плашат много, изобщо не смея да се пробвам. В това отношение много ми липсва адекватна инфраструктура за упражения, например 3-4 пада един до друг, но с разлика във височината 15-20 см, или пък трапецовидни скокове един до друг с различна дължина. Но най-вече смелост ми липсва, де! 🙂

Разкажи ни за най-трудното си преживяване с велосипед?

О, това зависи много от гледната точка, от критериите за трудно. Ако гледам в най-комплексен смисъл, мисля че състезанието Home Mountain Enduro 2015 беше най-трудното ми каране. От една страна, след доста проби на тестови байкове, тъкмо се бях завърнал към моя личен, който вече е безвъзвратно остарял като геометрия, а на всичкото отгоре и спирачките му не бяха съвсем в ред. Така че от самото начало изпитвах затруднение да карам достатъчно добре с моя си байк, не можех да му свикна. Към това се добавиха много тежките условия – след обилен дъжд предишния ден, пътеките бяха кални, хлъзгави, а те и по принцип са си доста технични и трудни. Първият етап също бе смазващ във физическо отношение, което пък ме доведе до психически срив още в края му – не заради някакви амбиции, дори не бях питал къде съм в класирането, а просто защото с оглед на всичко изброено карането не ми вървеше, не ми харесваше. Едва издържах до края, а в следващите дни се оказа, че и за тялото ми това е било едно от най-натоварващите карания изобщо.
От гледна точка на физическо натоварване обаче си спомням едно друго каране, в Родопите през 2004 г. То започна на шега във форума с някакво невинно подхвърляне на Димитър Димитров (did), че слънчасал и му се карало. За ден-два се събрахме шарена групичка от цялата страна, а did и Наката ни поведоха на двудневен преход в Родопите. Ама тогава техните нормални карания бяха такива, че първият ден на този преход включваше 90 км с 2700 м изкачвания…завършихме карането някъде след 22:00 ч при хижа Пашалийца и някои от нас буквално бяхме грохнали. Вторият ден спешно бе променен като маршрут. 🙂

Има и две карания в Рила, в които за малко щяхме да нощуваме в гората. При едното се наложи да изоставим велосипедите си в едно дере и да слезем пеша надолу, а на следващия ден се върнахме да си ги приберем. (http://www.mtb-bg.com/index.php/trails/travel/97-travel029) При другото бяхме петима души и с последните слънчеви лъчи намерихме изход в една повалена от ураган гора, като едва няколко часа по-късно пристигнахме при колите. (http://www.mtb-bg.com/index.php/trails/travel/471-travel043) Такива карания (най-често в компанията и на Щуров) имам доста, но при тези двете наистина бяхме най-близо до това да правим компания на мечките и като цяло бяха трудни в много отношения.
А пък в техническо отношение една от най-трудните пътеки, които съм карал, е тази от вр. Мусала към едноименната хижа, т.е. основната пътека по северния склон. (http://www.mtb-bg.com/index.php/trails/travel/72-travel022) Това е изключително трудна, спъната и опасна пътека, в която умората се натрупва само за няколкостотин метра. Аз тогава бях и с твърдак. Спомням си, че повечето снимки направихме първия ден, докато се изкачвахме към заслон Леденото езеро. И добре, че така направихме, защото на следващия ден в долната част вече нямах сила в ръцете и много от трудните участъци, които бях преодолял за снимките, не успях да мина при цялостното спускане.

фотограф Димитър Щуров

фотограф Димитър Щуров

Какво се промени в карането ти през тези години, през какви периоди премина?

Промениха се най-вече увереността и уменията, макар че и по двете неща трябва още много да подобрявам. С възрастта все по-трудно поемам рискове, но пък с натрупания опит скоростта ми като цяло е по-висока и най-важното, по-добре контролирана.

Не мога да разделя карането си на периоди, освен това, че първите 10 години прекарах с твърдаци, но това е главно поради финансови причини. Не съжалявам обаче, твърдакът е страхотна школа и във всички случаи пълноценен велосипед, стига да е с добра геометрия и хубава вилка.
През цялото това време обаче съм карал винаги каквото и колкото мога – спускане, крос-кънтри от такъв тип, който после започнаха да наричат all mountain и ендуро, фрийрайд и дори състезателно крос-кънтри в редки случаи. Но всичко това винаги е било смесено, не е разделено на периоди.
Ако трябва да си измисля периодизация, бих казал, че до момента като планински колоездач съм минал през три етапа, макар и доста смесени един с друг. В първия откривах всичко отначало, изцяло самодейно, без учители, без инфрасруктура, само с природни и естествено заложени умения. Във втория етап този опит, както и прочетени или чути тук-там неща доведе до повече увереност и стабилност, но без особено осмисляне на нещата – карах сравнително добре, но без да отчитам кое как и защо се случва. Сега съм в третия етап, в който вече знам, че малко знам, т.е. виждам колко още имам да наваксвам по отношение на техниката на каране, определени препятствия и предизвикателства и т.н. Интересното в момента е, че чета, слушам и анализирам много повече, но пък не съм толкова смел и за определени неща зная какво трябва да направя, за да мина на следващото ниво, но не смея току така да поема сериозен риск.

фото Wouter Cleppe

фото Wouter Cleppe

Кое е идеалното каране? От толкова много пътеки, кое е останало в сърцето ти и защо? Имаш ли мечта да караш по определено трасе/пътека/местност ?

С един приятел често се шегуваме, че трябва да направя списък с всички пътеки, които съм карал. Интересно ни е колко ще бъдат, ама аз знам, че са стотици и нямам време дори да ги изброя. В сърцето ми обаче не са самите пътеки, а преживяванията и приятелите. Това означава да започна и да завърша деня в приятната компания на хора, с които има какво да си кажем, с които споделяме обща страст към приключението, към откривателството и към техничните пътеки. Съответно това са и съставките на идеалното каране – да има известно физическо предизвикателство, но без да се стига до преумора; да има приключение и непознати неща, но без да търсим зорлем храсталаците (те сами ни намират!); и в крайна сметка за завършим с някоя пътека, по която бихме карали отново и отново, макар че не винаги остава време да я повторим. В този ред на мисли твърде много са тези ценни моменти в сърцето ми и се надявам, че ме очакват още повече.

Ако говорим конкретно за пътеки, не мога да огранича най-добрите дори до топ 10, просто са много повече. Идеалната пътека за мен е технична и трудна, но не спъната, а такава, по която мога да карам със скорост, да прескачам и да се заигравам с определени препятствия, да избирам линии, да има забавни завои и на отделни места някой наистина труден и спънат участък, серпентина или нещо подобно. Изобщо, колкото по-разнообразна е пътеката, толкова по-добре! .

Как оценяваш промените в стандартите на толкова много компоненти – гуми, кормила лапи, шокове? Създаване на по-добър продукт, разширяване на гамата, само за да печелят пари? Как виждаш развитието на пазара в последните 2-3 години?

Не ми харесва! Мисля, че индустрията залитна към създаването на суперскъпи, супертехнологични велосипеди, които просто няма как да увеличат удоволствието съразмерно с цената си. Желанието всяка година да се предлага нещо ново, нещо “по-добро” води до все повече размери, стандарти и разработки, като в много случаи потребителите вече нямат крайната дума дали наистина предпочитат едното пред другото. Цикълът на технологично обновяване стана много кратък, ако преди 3-4 години съм си купил чисто нов и доста скъп велосипед, той би бил твърде малко съвместим с това, което излиза на пазара в момента.

Ако тези промени настъпваха изцяло заради интерес от страна на потребителите, не бих имал нищо против. Но това, което аз виждам, е едно постоянно тласкане на потребителите към нови, модерни неща, само за да се развива пазарът, а не да се развиват продуктите към по-добро.
Мога да дам много примери, но ще се огранича до няколко от най-очевадните. 29-цоловите велосипеди например са нещо, което се наложи на пазара заради по-добрите си качества в определени дисциплини. Те навлязоха бавно, не бяха приети отведнъж и едва когато една критична маса от потребители усетиха предимствата им в определен вид каране (крос-кънтри), започнаха да се разпространяват бързо и повсеместно. Дотук добре! Идеята за 27.5 сама по себе си не е лоша, аз не съм противник на този размер, велосипедите с такива колела са приятни за каране, доста стабилни и хубави. Но искаха ли потребителите 27.5 да измести 26-цоловите? Някой попита ли ги? Аз разбирам напълно, че е скъпо за индустрията да поддържа три размера колела, твърде много са. Но някой изчака ли пазарът да реши дали има по-голямо търсене за 27.5 спрямо 26? Не, просто всички производители подеха в хор песента, че 27.5 е по-добре от 26 и постепенно подмениха по-малкия размер с по-големия. Аз обаче почти не познавам хора, които да твърдят еднозначно, че 27.5 им харесва повече и познавам доста, които твърдо предпочитат 26. За мен има една твърде логична причина за това и тя се крие в приоритетите. Ако погледнем трите размера, всеки има своите плюсове и минуси, нали така? Обаче между 26 и 29 разликите, респективно плюсовете и минусите, са много по-отчетливи, отколкото между 27.5 и 29, от една страна, и 26 и 27.5 от друга. Това ще рече, че ако на човек приоритетите му са свързани с повече стабилност, по-голяма инертност на колелата, по-добро газене и т.н., най-логично е да избере 29ка. Ако пък приоритетите му са за повече здравниа и коравина на колелата, повече пъргавост и по-добро завиване, тогава най-логично е да избере 26ца. Разбираш ли, не мисля, че са много хората, особено сред напредналите колоездачи, които търсят златната среда – те по-скоро търсят ясно изразените предимства за своя стил каране. А вместо това индустрията им казва: 26ците имат своите предимства, ама ние не смятаме, че те са важни за вас – слушайте ни, 27.5 е по-добре, затова преминаваме към него. Това никой в индустрията няма да го признае, всеки ще каже: Ама как, то търсенето за 27ците се увеличи, всички конкуренти минаха на него, нямахме избор, пазарът го наложи… Само че, когато си говоря с хора като мен и теб, с крайните потребители, аз виждам следната картинка: не познавам нито един човек, който да е бил “принуден” да си купи 29ка, т.е. да не е имал избор, да си е купил такъв байк, защото е нямало друго в магазина. Затова казвам, че 29 навлезе естествено, като осъзнат избор на потребителите. И познавам десетки, които караха или карат 26ци с най-голям кеф, но ако искат да сменят рамката или велосипеда, просто не могат вече да си купят нещо читаво и достъпно с този размер!

Има и още един пример, който за мен е направо обида спрямо интелигентността на потребителите. Преди години, когато бе предложена и наложена проходната ос 15х100 мм, отново никой не попита потребителите, никой не изчака те чрез покупките си да отсъдят имат ли нужда от 50 грама по-ниско тегло, или предпочитат да имат по-корава вилка. Защо слагаш проходна ос по принцип? Очевидно за повече коравина, значи тя би трябвало да е приоритет и да се развива този стандарт към олекотяване и усъвършенстване. Да, ама индустрията имаше нужда от нещо ново, от нещо нишово, нека 20х110 си остане за спускачите, пък за другите да направим 15х100, та да си подменят постепенно вилките и главините. А най-малоумното в цялата ситуация е, че сега се появи още по-нов стандарт – 15х110 мм, защото, разбираш ли, 100 мм се оказаха недостатъчни за широки гуми, а и по-кораво било… А добро утро!

Разбира се, нещата не са черно-бели. Има и много промени към добро. Най-отчетливите предимства на съвременните велосипеди за мен са в геометрията. Аз лично там усещам най-голямо подобрение. Парадоксалното е, че те не зависят толкова от другите промени, т.е. можехме да имаме примерно 26-цолови велосипеди с 20х110 мм ос отпред, 12х142 мм ос отзад, дълга горна тръба, малък челен ъгъл, ниско средно движение… и тогава потребителите да решат дали предпочитат тях за АМ/ендуро, или нещо друго.

фотограф Димитър Щуров

фотограф Димитър Щуров

Как оценяваш развитието на курортите ни в насока планинско колоездене? Инициативата е повече тяхна или на хората, които извършват самата дейност? Някакси аз лично не виждам стъпки в това постоянни всяка година, но все пак имаш повече наблюдения? Можем ли да се превърнем в турситическа дестинация по велотуризъм?

Според мен развитието все още е недостатъчно, но това е свързано с общата конюнктура в България. Давам ти веднага пример – за да печели един курорт стабилно през лятото от планинско колоездене, той не може да разчита на българския пазар – следователно трябва да докара хиляди чужденци през сезона. Но чужденците са свикнали да получават много и качествени услуги – те имат нужда от първокласна инфраструктура (трасета и маршрути от всякакъв тип, учебни паркове и съоръжения, модерни лифтове, качествени и модерни велосипеди и екипировка под наем, ясни и подробни карти), кадърен и услужлив персонал към нея (като се започне от рецепцията и обслужването в хотелите, мине се през сервиз, водачи, инструктори и планинска спасителна служба с достатъчно модерно оборудване). Всички тези неща няма как да се появят изведнъж, т.е. може би има, но това би изисквало много голяма инвестиция и пак не съм сигурен, че в България има кой да я реализира, т.е. дори да ги има парите накуп, пак няма достатъчен капацитет в страната всичко изброено да се случи за 1-2 години например. А дори и да го имаше, трябва да му се направи масирана и адекватна (на точните места) рекламна кампания в чужбина.

Така че пак се връщам към моята си теза – развитието на курортите ни е такова, каквото реално позволяват настоящите условия. Според мен инициативата засега е повече на хората, които развиват байкпарковете, докато курортите още не са убедени във възвращаемостта на подобни инвестиции. За жалост това опира и до самия манталитет и мироглед на голяма част от българския бизнес. Курортите ни драпат да се конкурират с алпийските дестинации за зимен туризъм, готови са заради това да унищожат огромни площи дива природа, но тъжното е, че дори тогава не можем да конкурираме Австрия, Швейцария, Франция или Италия, защото при нас обслужването и допълнителните екстри не са на високо ниво, самата инфраструктура (хотели, пътища, че и самите курорти понякога) е правена пет за четири, с желание за бърза печалба, а не за устойчивост и постепенно замогване. В резултат на това, ако развитието продължава в посока количество, а не качество, ще бъде повторена изцяло грешката от Черноморието – хиляди квадратни метри бетон и второкласни и третокласни чуждестранни туристи, т.е. ще развиваме евтин туризъм, от който всяка просперираща държава гледа да се освободи.

На мен лично ми се струва далеч по-перспективно българските курорти да конкурират чуждестранните с летен туризъм, включително с планинско колоездене. Предпоставки за това са по-дългото и топло лято (реално МТБ сезонът може да бъде откриван още през май и закриван чак през октомври), разнообразните планини, липсата (все още) на прекалено много хора по пътеките, т.е. липсата на забрани за каране и конфликти и дори, ако щеш, необходимостта от по-малко инвестиции за всичко това. На всичкото отгоре планинските колоездачи не са най-разглезените и взискателни туристи – те искат нови места, приключения, а не задължително петздвезден лукс.

Мен ако ме питаш, можем да се превърнем в страхотна туристическа дестинация за велотуризъм, обаче тези неща като насоки се задават от хората с парите (инвеститорите) и от държавата, която би трябвало да мисли за приоритетите и предимствата на България във всяка една област, включително туризма. Затова между “можем” и “ще” все още има голяма празнина.

Какво е да си Любо Ботушаров?

Понякога е много хубаво, друг път е доста сложно. 🙂 Означава да се опитваш да бъдеш себе си, да имаш принципи и да не се отказваш лесно от стремежите си, което не е задължително да води до най-добри резултати и последици, погледнато отстрани.

You Might Also Like

No Comments

Leave a Reply

Въведете кода Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.